11 mai, praznicul Sfinţilor fraţi CHIRIL şi METODIE, apostolii slavilor

ПОЧИТТА КЪМ СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ

2010-05-24, автор: Проф. д-р Климентина ИВАНОВА, рубрика: История
svKirilMetodij_XIX_v.JPG

С разгрома на Кирило-Методиевото дело в Моравия и Панония и със създаването на ново огнище на славянската просвета в България, започва многовековната история на почитта към Първоучителите по нашите земи. Личностите и делото на солунските братя стават постоянна тема в българското изкуство. Създават се произведения, чиято художествена стойност не помръква от времето; със слово, с четка и боя и с песенни славословия те се величаят като апостоли на славянството.

В основата на повсеместната им почит е преди всичко тяхната канонизация, спонтанно наложила се още преди идването на учениците им в България. Датите, в които светите братя преминават от земния и временния към вечния живот, стават дни на молитвен помен за тях сред западните славяни – 14 февруари за св. Кирил и 6 април за св. Методий. Сред последователите им в Моравия и Панония тази традиция постепенно помръква, но сред православните славяни на Балканите тя е утвърдена със създаването на самостоятелната българска църква. По-късно е възприета и от източните славяни. Всъщност именно двата дни за празнуване на паметта на Първоучителите са първите общославянски празници, чрез които „новопросветените” народи се приобщават към християнската история. Присъствието им във всеобщия празничен цикъл е верен знак, че на писмеността, която св. Кирил и Методий създадоха, е признато сакрално достойнство.

Първите свидетелства за почитта към светите братя в България са произведенията в тяхна чест, свързани с празнуването на поминалните им дни и с богослужението: служби, жития и похвални слова. Една част от текстовете се създават още във Велика Моравия и Панония и се пренасят от учениците. Вероятно те са претърпели значителни промени, за които не можем да говорим, тъй като не познаваме първичния им вид. Понякога в произведения създадени в Плиска, Преслав или Охрид, намираме отгласи и пасажи, свидетелстващи за връзката им със западните славяни. Така в Службата за св. Кирил, чиято най-стара редакция ще да е излязла изпод перото на някой от преките Кирило-Методиеви ученици, четем: „Помени, блажени, своите ученици, които те възпяват с вяра, стоящи до ковчега с твоето тяло”. Несъмнено стихът е отражение на емоционален изблик, свързан с пребиваването на учениците в Рим, където те са служили в храма на св. Климент, папа Римски.

Връзката между западната традиция и новите измерения на почитта към Първоучителите се долавя и в произведения, създадени в България, но принадлежащи на непосредствените следовници на св. Кирил и Методий.

Във великолепния Канон за св. Методий от Константин Преславски авторът сякаш се пренася отново в Моравия и Панония, и се идентифицира с техните хора и с гласовете им: „Тебе, блажене, те възпява земята Моравска, притежаваща светото твое тяло, и Панонската, светителю, що е от тебе просветена. И, събрали се, хората и от двете, празнуват твоята памет”. В поетичните видения на химнографа всички страни, които са свързани не само физически, но и духовно с делото на Първоучителите, единогласно призовават тяхното небесно покровителство и закрила: „С вас двамата светители се величае славно град Солун, Кириле свети и Методие, и Мизия, и Панония, и земята Моравска, блажени, като ви славят и вопеят: „Благословен си Боже наш”.

Не само службите, но и първите жития и похвали за светите братя са свидетелство за интензивността и продуктивността на Кирило-Методиевската тема и за нейния разширяващ се обхват. Похвалното слово за св. Кирил от св. Климент Охридски дава началото на един от най-популярните жанрове в старобългарската литература и едновременно е образец на прекраснословие и експресивна оценка на героя. Трансцендентната значимост и величието на земните апостолски деяния се преплитат с лиризма на житейската близост и съпреживяване между светеца и неговия панегирист. На общата възхвала на св. Кирил и Методий е посветено още едно похвално слово, което в науката дълго време беше считано за Климентово, но което в последно време с по-голямо основание се счита за анонимно, а според някои изследователи – принадлежащо на Константин Преславски.

Що се отнася до двете знаменити пространни жития на Първоучителите, т. нар. Панонски легенди, то споровете около тях едва ли ще бъдат дефинитивно разрешени. Несъмнено Пространното житие на св. Кирил е възникнало още приживе на св. Методий, а Пространното житие на св. Методий вероятно все пак е Климентово и е писано в България, но наскоро след идването на учениците и с много силна Мораво-Панонска ориентация. Друг е въпросът, че ние не познаваме преписи на Кириловото житие по-ранни от ХV в. и много пасажи в него ни карат да предполагаме доста сериозна редакционна намеса в текста.

Ако трябва да обобщим най-характерното за почитта към св. Кирил и Методий през ІХ и Х в., ще отбележим негйното активно включване в църковната и държавната политика на княз Борис и на царете Симеон и Петър, както и подчертаното усещане за непосредствена приемственост между България и западните славянски земи, дължащо се на активната дейност на Кирило-Методиевите ученици. Във връзка с почитта към Първоучителите се пишат високохудожествени и силно въздействащи творби. Те имат делово предназначение, но са и с определена идейна насоченост, свързана с актуалните проблеми на епохата и със защитата на славянската писменост. В първите десетилетия след приемането на християнството българските книжовници се борят за признаване на славянския език като равноправен на еврейския, гръцкия и латинския в богослужението, за приобщаване на българския народ към християнската цивилизация по пътя на самостоятелното духовно развитие. В техните творби делото на славянските първоучители става основен аргумент в защита на културните завоевания на новопокръстена България. Интерпретацията на това дело е подчинена на стремежа към утвърждаване на българската народност сред тогавашния културен свят.

За съжаление разцветът на българската писменост и култура е твърде кратък и от началото на ХI в. България се оказва под византийско владичество, лишена от държавност и самостоятелна църква. Периодът до края на ХII – началото на ХIII в. ни представя една по-различна картина на култови и книжовни прояви. Звучи парадоксално, но най-забележителните произведения, посветени на св. Братя и техните ученици от този период са писани от гръцки архиепископи и на гръцки език. Пространното житие на св. Климент Охридски от блажени Теофилакт е великолепен пример за насочена идейна обработка на по-стари текстове, разказващи за делото на св. Кирил и Методий и за съдбата на техните ученици. По-късно, вече през ХIII в., пак изпод перото на един Охридски архиепископ  (Хоматиан) и също на гръцки език, е излязло Кратко житие на св. Климент Охридски – първият паметник, свидетелстващ категорично, че „Климент Охридски е по род от европейските мизи, които народът знае и като българи”. Но в старата българска литература от ХI-ХII в. е запазен все пак един славянски текст, посветен само на св. Кирил, забележителен не с достоверността си на исторически извор, а – напротив със странното преплитане на смътни спомени за делото на Първоучителя и ярко изразени патриотично-месианистични идеи. Това е т. нар. Солунска легенда. В нея дълбоката, почти първосигнална почит към св. Кирил намира израз в профетологичната форма на творбата, в „аз”-изказът, в многобройните паралели с книгите на пророк Йезекиил и пророк Йона, в цялата старозаветна символика. Апокрифният характер на Солунската легенда я свързва с други произведения от същия идеен кръг и ни подсказва, че в засилената по време на византийското владичество народно-патриотична тенденция легендарният спомен за апостолското дело на Първоучителите играе определена роля. И още нещо – в Солунската легенда за пръв път делото на св. Кирил е свързано не със славяните изобщо, а с българите. Св. Кирил, който не подозира за съществуването на българите, нито знае български, подобно на пророк Иезекиил по чудотворен начин поглъща свитък с българските букви и забравя родния си гръцки език. Той получава откровение и дарба да проповядва на българите, да им разкрие  Свещеното Писание и да ги научи да четат и пишат. Гърците не го дават на българите, а те – българите – обсаждат дълго време Солун, за да получат своя Учител. По отношение на тенденцията да се свързва делото на св. Кирил и Методий специално и подчертано с българския народ Солунската легенда предшества патриотичните тенденции на българската книжнина през ХIII и ХIV в.

Създаването на Второто българско царство и централизирането на църковния и културния живот в Търново и няколко големи просветни средища активизира почитта към светците на Първото българско царство, включително и към св. Равноапостоли Кирил и Методий. На първо място трябва да спомена, че е възстановена и разширена традицията в месецословите към различни богослужебни книги да се отбелязва паметта на светите братя все така под 14 февруари и 6 април. В евангелията има упоменание, а в месецословите към псалтири, в апостолите, в някои минеи и другаде се поместват и два стиха от службата – тропар и кондак, величаещи св. Кирил като учител на славянския език направил от младини Премъдростта своя сестра като втори  апостол Павел или Кирил Александрийски. За св. Методий по-рядко се поместват къси химнични възхвали, а обикновено се отбелязва, че той е бил архиепископ на Велика Моравия и брат на св. Кирил. През ХIII в. се срещат и първите преписи на служби за св. Кирил и по-рядко – и за св. Методий. Това са служби, създадени през ХI-Х в, понякога с интересни редакционни промени, свидетелстващи за живия интерес на преписвачите и съставителите на сборници към делото на Първоучителите. Особено любопитен за ХIII в. е един литературен факт, който все още не е напълно изучен. Става дума за паметник, вероятно проникнал в България в края на ХII в. при цар Калоян, т. нар. „Пролог„, съдържащ кратки жития за цялата църковна година. Житията са предназначени да се четат между песните на службата за деня и в най-широк смисъл са обвързани с химнографията. В Пролога има вмъкнати и славянски памети (български, руски и сръбски), а също и памет на Вячеслав Чешки и Людмила. В този тип ръкописи се среща едно рядко кратко житие, в наслова на което се споменават и двамата Първоучители, но текстът е посветен само на св. Методий и на неговата архиепископска дейност сред западните славяни. Необичайна е датата, под която е поместена творбата – 25 август. Тази дата няма аналог с никоя традиция в празнуването на св. Кирил и Методий. Някои изследователи са склонни да смятат, че това житие е най-старо по време на възникване и че е било писано непосредствено след смъртта на Методий от учениците му във Велика  Моравия. Не по-малък интерес буди и друга житийна творба – т. нар. Успение Кирилово. Тя най-вероятно е създадена в Търново и е част от цял цикъл подобни  кратки жития, написани, за да оформят българския пантеон от светци – закрилници на града-престолнина и на българите.

Какво е особеното в Успение Кирилово? Това е единственото житие, в което се съобщава, че майката на св. Братя е била българска и е носила има Мария. В светлината на засиления патриотичен дух и на акцента върху гордостта на Търновското царство – множеството светци-покровители, чиито мощи владетелите последователно пренасят от всички краища на Балканския полуостров, е разбираема и родолюбивата насоченост на житийния текст.

Най-сетне заслужава да се отбележи и един „църковно-държавнически” аспект на почитта към двамата братя, характерен за времето, когато България отново има самостоятелна патриаршия и Търновската църква придобива особена значимост – установяването на тържествено провъзгласяване на „вечная памят” на св. Кирил и Методий в деня на Православната неделя, когато от църковния амвон се споменават всички най-забележителни дейци и отци на Православието (йерарси, монаси, царе и царици), подвизали се за утвърждаването на православната вяра. Основата на тържествено четения текст (т. нар. Синодик) е установена още през 842 г. след окончателната победа на иконопочитателите над иконоборците в Константинопол.

Провъзгласяването на св. Братя е внесено в Синодик на Търновския събор от 1211 г. „На Кирил Философ, който преведе божественото писание от гръцки език на български и покръсти българския народ, на новия втори Павел, в царството на Михаил и Теодора, православната царица, негова майка, които украсиха божествената църква със свети икони и утвърдиха Православието, вечна памет. На Методий, неговия брат, архиепископ на Моравия Панонска, понеже и той много се потруди заради славянските книги, вечна му памет”. Виждате, как през ХIII в. по предание и поради актуалния отново въпрос за специалния статут на Българската църква делото на светите Братя се обвързва със самия акт на покръстване на българите.

Разцветът на ХIV в. не се отразява така, както бихме очаквали върху интензитета на почитта към Първоучителите. Продължават да се преписват произведения за тях (служби и похвалното слово за св. Кирил от Климент Охридски), но нови творби не се създават. Въвеждането на новия ред в богослужебието – т. нар. Йерусалимски устав (типик) и строгото спазване на устава, изисквано от исихастите, слага преграда пред индивидуалните предпочитания на преписвачите към един или друг текст. В унифицирания ред на богослужебните книги упоменанията за двамата братя остават в евангелия (и то само в някои в месецословите към Йерусалимския устав и в посоченото по-горе славословие от Синодика). В служебните минеи под 14 февруари и 6 април няма служби за тях. Вероятно причината е, че и двата празника се падат в дните на Великия пост, когато според Устава не се извършва празнично-тържествена памет в чест на светец. В сборниците с жития и похвални слова в календарен ред липсват произведения за св. Първоучители. Несъмнено делото им не е било забравено и почитта към тях не е престанала. За това може да се съди косвено по различни явления в културния ни живот.

Езиковата реформа на Патриарх Евтимий налага нормите на Кирило-Методиевия език като образец на съвършенство. Ученикът на Патриарх Евтимий Константин-Костенечки пише през ХV в. своите граматически трактати, в които отделя основно място на характера на този книжовен език и на преводите направени от св. Кирил и Методий. Константин Костенечки впрочем също не е освободен от властта на легендата – в неговите представи светите братя са взели по някоя черта от всеки славянски език (има се предвид естествено православните славяни), като са положили в основата на своята книжнина руския – най-фин и най-изразителен. Като създава теорията за общославянския характер на Кирило-Методиевата писменост, Константин Костенечки търси в делото на Първоучителите подкрепа за единството на славяните пред всеобщата заплаха от османските нашественици.

И така, в продължение на целия период на Второто българско царство почитта към св. Кирил и Методий неизменно присъства в културната история и духовния живот на българите. Може да се говори и за известни трансформации – върху представите на книжовниците влияе идеята за принадлежността на Първоучителите към българския род и за специалното покровителство, което те в своето трансцендентно битие оказват на българите. Кулминация на тези тенденции намираме в славословието от Синодика и в Успение Кирилово – в тези паметници св. Кирил и Методий са изобразени като покръстители и апостоли на българите (като народ) и творци на писмеността на славяните.

След падането на България под турско робство за няколко века упадък на духовната и материалната култура, паметта на св. Кирил и Методий се пази главно там, където има църкви на тяхно име или където има по-силна традиция за честване на Седмочислениците (св. Кирил и Методий, Климент, Наум, Ангеларий, Горазд, Сава). В това отношение Охридската архиепископия продължава най-интензивно да почита Първоучителите и техните ученици. Писмените известия за тях се преплитат с легенди и предания, култът към Седмочислениците навлиза във фолклора на Охридско, по река Брегалници и т. н.

Ще отбележа също така, че в Рилския манастир и в обителите, свързани с него, през последната четвърт на ХV в. се създават сборници, в които откриваме Пространното житие на св. Кирил, непознато в други по-ранни преписи. То се среща в два сборника, създадени от известния книжовник Владислав Граматик, чиято дейност се състои главно във възстановяване на репертоара на Търновската книжовна школа. Защо и как Владислав Граматик, чиято дейност се състои главно във възстановяване на репертоара на Търновската книжовна школа, е включил в своите сборници едно житие, липсващо в традиционните търновски състави? Един от отговорите би могъл да бъде, че Владислав Граматик е имал под ръка някой спасен по чудо кодекс от двореца или от Патриаршията. Такива кодекси, непредназначени за делова употреба, а за индивидуално четиво, са се пазили най-често в големите царски или манастирски комплекси и не са били разпространявани в достатъчно екземпляри. По тази причина те най-често са били унищожаване при нашествиия или бедствие и така традицията им е прекъсвала. Включените от Владислав Граматик две произведения за св. Кирил и Методий – Пространното житие на Кирил и Общото похвално слово за двамата светители – е косвено доказателство за съществуването на некалендарни сборници, съдържащи творби, посветени на тяхната памет.

В епохата на националното Взъраждане делото на св. Кирил и Методий придобива нов смисъл. Осъзнаването на националната и общославянска значимост на българската история става през този период главен духовен стимул за развитие на общественото съзнание. В „История славяноболгарская” (1762 г.) Паисий Хилендарски изтъква огромното му значение за националното самочувствие на българския народ. По всяка вероятност отец Паисий не е имал под ръка нито един препис от Житието на св. Кирил, но със сигурност е познавал някои песнопения за Първоучителите и „Сказанието” на Константин Костенечки, за което вече стана дума. В представите на Паисий Хилендарски между езика на светите братя и църковнославянския език, който той, както и всичките грамотни българи, е познавал чрез разпространените още от ХVII в. руски старопечатни книги, няма разлика. Затова отец Паисий пише: „И сложили писмо на словенски език… и рекли им учити болгаре и словени по языку их… Тако събирали речи изредни (т. е. красиви) и прави (т. е. истински) от болгари, от сербие, от руси, от москове, от словене (под словене Паисий вероятно е разбирал чехите и словаците), от лехове (т. е. от поляците). То за много време ловили речи от тия народи”.

През втората половина на ХVIII и началото на ХIХ в. тази концепция отговаря на национално-просветителските стремежи на българската възрожденска интелигенция и се възприема от всички културни дейци. От друга страна тя е в съответствие с идеите на панславизма, който по това време се разпространява в другите славянски страни и, без съмнение, намира широк отзвук в поробена България. Традицията затвърдява представите на националния приоритет на българите при приемане на християнството непосредствено от Кирил и Методий. Легендата за това, че св. Методий лично е покръстил княз Борис и неговите боляри се възприема като стопроцентова истина. Върху нея се създават редица художествени произведения. Реалната историческа действителност отстъпва пред национално-патриотичното въодушевление на възрожденеца. Така се създават много творби, чийто отличителен белег е патриотичният им патос.

В почитта към Първоучителите преобладава преклонението към тях като към „единородни” и „еднокръвни” български светци и покровители. Думата „славянобългарска” е най-слабият израз на живата връзка на всеки българин със св. Кирил и Методий, които олицетворяват идентификацията на народа, непознаващ от векове своя държавност и до голяма степен и своя Църква и затова така екзалтирано устремен към тази свещена двоица. Тя е за него всичко – национална гордост, съзнание за народностно единение, та дори малко самочувствие пред другите народи: „Че и ний сме дали нещо на света и на вси словене книга да четат”. В атмосферата на църковната борба българската народност на св. Кирил и Методий става горд знак за правото на служение на роден език. Така след едно хилядолетие спиралата на развитието преминава през същата точка на вертикала и предизвиква реакции и книжовни прояви, колективно несъзнателно вече преживявани и сега колективно и съзнателно репродуцирани. Естественият финал на експресивното всенародно отношение към почитта на св. Кирил и Методий е излизането на празника от църковния календар и превръщането му във всенароден.

Тук ще отбележа, че точно през ХVIII и началото на ХIХ в. под влияние на руската старопечатна традиция двата дни за честване на Първоучителите се сливат в един и се прехвърлят на 11 май, (по нов стил 24 май) и този празник остава в българския църковен и граждански календар. Самата дата 11 май и нейния генезис остава засега не много ясен. Във всеки случай тя се среща неколкократно в по-ранни руски ръкописи, но се налага и в Русия сравнително късно – отначало в знаменитите Макариеви чети-минеи тя е третата наред с 14 февруари и 6 април (вж. и Успенския сборник от началото на ХIII в.). Първоначално изглежда тя е била предназначена за паметта на св. Методий. Струва ми се, че най-правоподобното обяснение е невъзможност преди Пасха да се празнува тържествено паметта на някой светец. А 11 май се пада винаги след Великден и в рамките на празничната Петдесетница. В 1638 г. В книгата Псалтир с Часослов, издадена във Влашко, 11 май е отбелязан също като ден са св. Методий и едва излязлата в 1700 г. „Книга на светиите за март-май” от Димитрий Ростовски окончателно закрепва паметта на св. Кирил и Методий към 11 май. След него в месецослови и чесослови 11 май си остава ден на св. Братя. Книгата на светиите от Димитър Ростовски е изключително популярна в България, както и другите киевски, влашки и московски издания, Неофит Рилски печата в 1852 г. Своята „Христоматия на славянскаго языка” в Цариград и включва в нея текста на Житието в редакцията на Димитрий Ростовски. Това е последната стъпка преди българското културно общество спонтанно да приеме идеята за всенародния просветен ден (Значение има, разбира се, и Вечният календар” на Велко Королеов, но то едва ли е толкова голямо, колкото някои изследователи смятат).

Така денят, в който Църквата почита паметта на Кирил и Методий, се превръща от църковен в общонароден празник. Само няколко години след първото му честване през 1853 г. денят 11/24 май се празнува повсеместно. Затова свидетелстват десетките запазени в предосвобожденския печат дописки от над тридесет селища в които живеят българи. Особено значение за издигането на този ден във всенароден празник, свързан с борбата за политическа и културна независимост на българския народ, имат статиите и фейлетоните на Хр. Ботев, Л. Каравелов, Р. Жинзифов, Й. Груев.

От възрожденските автори, писали за св. Кирил и Методий на първо място трябва да се спомене Добри Войников (1833-1878), посветил на Кирил и Методий голям брой творби от различни литературни жанрове. Той е отговор на редица исторически разкази („Българско кръщение”, „Развалини на Преслав”, „Древните българи и др., 1860), стихотворения и текстове за песни („Борисово покръщение”, „Днес сияят две пресветли звезди…”, „Песен на св. Кирил и Методий” (1864), „Кантата” и „Химн” в чест на Кирил и Методий (1868). Войников създава и първите исторически драми на тази тема („Покръщение на Преславский двор”, 1868, „Велислав българска княгиня”, 1870) и диалози, в които се подчертава значението на кирило-методиевото дело („Разговор между двама ученика Слави и Димитрий върху българската народност”, 1860). По същото време Л. Каравелов печата стихотворението „Кирилу и Методию” (1875), стихотворни творби им посвещават Т. Шишков (1869), М. Буботинов (1864), П. Бояджиев (1873), Ив. Вазов (1875), Й. Груев (1870). В периодичния печат се появяват статии, фейлетони и дописки за честването на деня на Солунските братя в градове и села.

В Българската цариградска църква празнуват празника с българите от целия град под влияние на Гаврил Кръстевич; калоферци започват също да честват св. братя. Преди това, още през 1851 г. Пловдивското училище получава името св. Кирил и Методий и празнува празника 11 май като патронен празник. Тук мога да ви засипя с факти, с откъси от писма, кореспонденции от вестниците, с пасажи от Вазовия очерк „Големият ден” с огненото слово на Р. Жинзифов, с думите на Ботев и Каравелов, прокламациите по този случай на Българския революционен централен комитет. Но това едва ли е необходимо. Всеки българин, а и всеки, който се намира в България по време на празника между звъна на камбаните и ученическата глъчка, сред звучащото отвсякъде „Върви, народе възродени”, ще се потопи в непременното сладостно чувство на детството.

Просветителското, възрожденското, будителското честване започва от 1853 г., за да продължи и до наши дни. Възрожденската атмосфера се връща към нас и столетията се сгъстяват, за да ни възвисят в пречистения идеализиран образ на нашата народностна самоидентичност.

Наричаме този празник, свидетелстващ за почитта към св. Кирил и Методий, най-българският празник. Ревниви сме към него. Инстинктивно вярваме, че ще го празнуваме до века. Не ни корете, братя славяни, които също пазите в сърцата си любовта към великото дело на Първоучителите. Не ни корете.

Забравим ли нашите празници, ще срутим всичко, градено преди нас и ще се озовем във водите на забравата.

Затова всяка година на този ден ние се прекланяме пред нашите общи учители с думите на възрожденеца:

„Учители благи, закриляйте всички, които с любов просвещават и правят по-добри човеците!

Учители пресвещени, наставлявайте и днес славяните, та с духовно прозрение да бъдем чеда на светлината!

Свети равноапостолни Кириле и Методие, осенете с благодатта на истината всички, които ви тачат като свои! Амин!”

sursa- http://www.bg-patriarshia.bg -situl Patriarhiei Bulgariei-

About sergiuconstantinescu

un om
Acest articol a fost publicat în arhierei, icoane, istorie, sfinţi şi părinţi duhovniceşti ai Bisercii. Pune un semn de carte cu legătura permanentă.

Lasă un răspuns

Completează mai jos detaliile despre tine sau dă clic pe un icon pentru autentificare:

Logo WordPress.com

Comentezi folosind contul tău WordPress.com. Dezautentificare / Schimbă )

Poză Twitter

Comentezi folosind contul tău Twitter. Dezautentificare / Schimbă )

Fotografie Facebook

Comentezi folosind contul tău Facebook. Dezautentificare / Schimbă )

Fotografie Google+

Comentezi folosind contul tău Google+. Dezautentificare / Schimbă )

Conectare la %s